Измамата Синдром на дефицит на вниманието

Известен професор от Харвард твърди, че Синдромът на дефицит на вниманието с или без хиперактивност (СДВХ) е до голяма степен измама.

В интервю за немския сайт Spiegel, един от бележитите психолози на Харвард и на 21 век, Джером Кейгън, имал достатъчно кураж и експертиза да сравни психологията със стара изгнила мебел.

Кейгън предлага презрителна оценка на фармацевтичните компании като казва, че те грешно категоризират абсурден брой хора като душевно болни за свой собствен интерес.

Кейгън заема 22-то място в списъците, публикувани от US Academics през 2002, които класират психолозите според тяхната значимост. Той е класиран две места пред Иван Павлов (открил рефлекса Павлов) и едно място пред Карл Юнг (бащата на аналитичната психология).

Това е достатъчно доказателство за неговата надеждност и времето, отделено да се обмисли гледната му точка, си заслужава усилията.

Анализът на Кейгън за СДВХ завършва с извода, че СДВХ е по-скоро измислено състояние, отколкото сериозна болест. Още повече, той смята, че фармацевтичната индустрия и психиатрите са създали идеята за разстройството с комерсиална цел (трупане на пари).

Какво точно е Синдромът на дефицит на вниманието?

СДВХ е мозъчно разстройство, което пречи на хората да останат фокусирани, да изпъляват задачи до края и да се концентрират. Допълнително прави хората прекомерно активни, често дори до степен на безпокойство.

Хората, страдащи от разстройството не успяват спокойно да преминат през процеса на взимане на решение, а по-скоро се втурват в прибързани преценки и действия. В резултат на всичко по-горе, те могат да бъдат в бреме на обществото.

Кейгън е прекарал десетилетия в Харвардския университет, проучавайки елементите на израстването при децата. Той е наблюдавал вариациите в поведението през всеки етап от развитието им и е тествал реакциите им към различни външни стимули.

Чрез разговори, той се е опитвал да състави изводи относно потока им на мисли и възприятията им.

Той твърди, че преди 50 години, децата, които не можели да задържат вниманието си в клас, били класифицирани като мързеливи. Днес психолозите „намират“ разстройство при всяко дете, което е малко по-активно от останалите, или което не се справя особено добре в клас.

След такова лесно диагностициране на проблема, на децата се дават лекарства, за да се контролира природата им.

Според Кейгън няма абсолютно никаква нужда от това, тъй като тези деца нямат абнормален допаминов метаболизъм. Докторите просто изписват лекарствата, които са им под ръка, като най-лесното решение.

Кейган вярва, че процеса на определяне дали някой е душевно болен, трябва да бъде по- подробен и точен. След кратки разговори с възрастни и подрастващи, повече от 40% са класифицирани с депресия. Той не е съгласен с най-новите медицински практики, които мигновено ги класифицират като душевно болни, защото по-дълбоки изследвания доказват, че само 8% от същите тези хора всъщност страдат от сериозно психично разстройство.

По-добро решение би било да се намери начин да се помогне на тези деца с проблемите, с които се сблъскват и да се намали безпокойството им. Последствията от класифицирането на млади хора като психично болни  водят до загуба на самочувствието им.

Думите на Кейгън директно се противопоставят на тези на най-властните фармацевтични компании, които печелят милярди, продавайки лекарства, които би трябвало да редуцират симптомите на СДВХ.

Интересно е, че неговите наблюдения започнали от самоанализа – той страдал от заекване и безпокойство като дете. Въпреки това, той вярва, че е успял да превъзмогне проблемите си заради начина, по който майка му ги възприемала.

Вместо да набляга на проблема, тя го убеждавала, че не е по-различен от останалите – казвала му, че просто ума му работи по-бързо от езика му. Затова той вярвал, че проблемите показвали, че е умен, вместо прихично болен, както модернатта медицина би го определила.

Заедно с СДВХ, Кейгън класифицира депресията като друга болест, с изопачени статистики в модерните времена.

Обосновката е същата – диагнозата се използва твърде често просто заради широкото наличие на анти-депресанти. Има случаи (например при хора с увеличена активност във фронталния лоб), в които тези лекарства не помагат въобще.

Предложението на Кейгън е много просто – вместо да се подлага дете или млад човек на лекарствено лечение, психолозите трябва да работят върху дефинирането на причините, които водят до тъга и безпокойство.

По-важно от анализиране на симптомите е определянето на причините: има хора, които имат хронични форми на депресия, както и такива, които са уязвими само в определени ситуации.

Практиката на диагностициране на някой само на база на симптомите отваря врати за много нови болести, като биполярното разстройство.

Затова днес имаме повече от милион американци под 19-годишна възраст, класифицирани като биполярни. Психолозите са започнали да определят всяко дете, което има променлив нрав, като психично болно и разбира се, фармацевтичните компании веднага приемат новостта и нови лекарства излизат на пазара.

Този модел не може да се задържи незабелязан. Една мода се появява и започва да се разпространява главоломно, без много рационални обяснения по въпроса.

Така че, както Кейгън съветва, вместо да давате на децата лекарства, намерете им учители, които да им помогнат в училище и прекарвайте време с тях, помагайки им да превъзмогнат препятствията по пътя още при първото им проявление.

Споделянето е грижа!

Източник: https://curiousmindmagazine.com/

Контакти

Карта

Настройки за поверителност

Ние използваме "бисквитки", за да осигурим функционалността на сайта плюс от Google Analytics, за да анализираме трафика за целите на статистика. Имате възможност да ги изключите с бутоните долу. Погрижете се за Вашите лични данни онлайн

Продължавайки да използвате този сайт, Вие се съгласявате